На тази дата в историята: Борис Сарафов е прострелян на прага на дома си
снимка:
, Уикипедия
Борис Петров Сарафов е български военен и революционер, войвода и началник на Върховния македоно-одрински комитет и Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Използва псевдонимите Александър Иванович, Бегот, Богдан Петров, Борис Иванов, Владимир Николаев, Керим паша, Крум, Крумски, Майстор, Ойнак, Принца, Твойта красота, Торос.
На 28 ноември 1907 година Борис Сарафов е прострелян на прага на дома си от Тодор Паница, изпратен от групата на Яне Сандански да се сприятели с него и да приспи бдителността му. Заедно със Сарафов е погубен и Иван Гарванов, някогашният ръководител на Централен комитет на ВМОРО. Това злочинство до тогава няма казус. След време ще се трансформира в рутина, обобщава проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров за „ Българска войска ”.
Борис Сарафов е роден на 12 юли 1872 година в с. Либяхово, Неврокопско (днес с. Илинден, Гоцеделчевско), където ориста му се усмихва още от първия момент. Той се ражда и израства в едно от най-известните, богати и уважавани български фамилии в Серския санджак. Фамилната му история е история на българщината в този завършек на Македония.
Дядото на Борис по майчина линия, архимандрит Харитон, е лидер на битката против гръцкото духовенство и пръв ръководител на Българската църковна община в Сяр. Баща му Петър Сарафов стои отпред на битката за българска култура като учебен контрольор. Чичо му Коста Сарафов е пратеник в Първия църковно-народен събор в Цариград и един от ръководителите на Кресненско-Разложкото въстание. През 1885 година по оскърбителен свидетелства на локални гъркомани архимандрит Харитон и Петър Сарафов са заточени в Мала Азия.
Двамата корави българи съумяват да избягат в България. Тук Петър Сарафов е дълготраен преводач към Министерството на външните работи и изповеданията, по-късно преподавател по турски език във Военното учебно заведение.
Съпругата му Сирма, сама възпитана в духа на същинските възрожденски полезности, е другият стожер, който крепи здравия български дух в фамилията. От техния брак се раждат 10 деца. Осемте, които оцеляват, поемат по разнообразни пътища, само че еднообразно радват родителите си.
Офицери, лекари и учители, инженери и служители – със своите специалности те са същински чиновници на Нова България.
При великодушното фамилно завещание бъдещето на Борис Сарафов е предопределено – от селското учебно заведение, през Солунската българска мъжка гимназия „ Св. Св. Кирил и Методий ”, до Военното учебно заведение в София.
През 1893 година, още ненавършил 21-годишна възраст, Борис Сарафов облича офицерския мундир и стартира военната си кариера в 15-и пехотен Ломски полк в Белоградчик. От началото на 1895 година към този момент е на работа в влиятелния 1-и пехотен Софийски полк в столицата. Младият офицер обаче знае, че е роден за друго, още по-велико занятие. Такава опция му дава Четническата акция на Македонския комитет.
През лятото на 1895 година четири огромни отряда и няколко по-малки чети нахлуват в Македония. Сред тях се откроява група младши офицери от българската войска, чиито имена оттук нататък ще се преплитат с всяко събитие от историята на освободителната битка. Някои от четите са отблъснати на границата, други се лутат напразно из планините. Революционният дебют на Сарафов обаче е победоносен.
На 12 юли 1895 година с ненадейно и изненадващо нахлуване четата на Борис Сарафов, наброяваща единствено 65 души, разрушава превъзхождащия по бройка турски войник и завладява Мелник. Телеграфните организации мълниеносно разнасят новината из Европа, вестниците се надпреварват да оповестяват детайлности за дръзката акция. Сарафов връща четата в България единствено с двама ранени. На 23 години той към този момент е народен воин, а името му се прочува в Европа и дълго няма да слезе от страниците на вестниците и тайните дипломатически рапорти.
В Четническата акция се преплитат доста политически ползи. Някои печелят, други губят. Правителството на доктор Константин Стоилов усъвършенства дипломатическите си връзки с Русия, княз Фердинанд печели интернационално самопризнание. Офицерите и четниците, които съумяват да се върнат живи, не печелят нищо. Мнозина от тях ще опознаят несгодите на хъшовския живот в свободна България. Но не и Сарафов.
Със фамилни подкрепи и роднински връзки Борис Сарафов се подвизава из Европа. През септември 1895 година отпътува за Петербург, където единият му брат следва инженерство, и постъпва като слушател в генералщабната академия.
Непожелал да одобри съветско гражданство и да размени българската униформа с съветска, през Берлин той отива във Виена, където пък другият му брат следва медицина. Една среща с Гоце Делчев напролет на 1896 година в София му дава опция да се превъплъти в нова роля. С непознато име и непознат паспорт, представяйки се ту за съветски поддръжник, ту за пътуващ сценичен артист, Сарафов се озовава в Атон.
Светогорските манастири са прелестен фон за грандиозните проекти, които крои. Обир на ризницата на Зографския манастир, похищение за откуп на сръбския крал, който тогава гостува в Хилендарския манастир, фиктивно похищение даже на самия себе си като привиден съветски гражданин – това са единствено част от концепциите на Сарафов. Зад тези фантастични планове, които по този начин и не се реализират, стои по-прозаично, само че прецизно изпълнено обвързване към Военното министерство в София – да събере подробни разследващи сведения за турската войска.
След време всички офицери от Четническата акция отново се завръщат на работа в армията. Борис Сарафов е назначен в 5-и пех. Дунавски полк в Русе.
Тук става съизвършител в едно дело, което преобразява освободителната битка. На 14 юни 1897 година неколцина младши офицери от Великотърновския гарнизон поставят основите на Българските освободителни братства – свръхсекретната организация, която ще стои зад всяко по-значително събитие в освободителната битка.
Скоро нейната мрежа прониква във всички гарнизони в страната и сплотява половината от офицерите от българската войска. Сарафов бързо се подрежда измежду най-активните дейци на братствата.
Отстранен от кормилото на ВМОК, Сарафов намира нова, още по-просторна и осветена сцена за своите изяви. В идващите две години той кръстосва европейските столици в търсене на пари за освободителната битка и състрадание за българската идея. Виена, Париж, Берлин, Женева, Будапеща, Белград – това са единствено част от спирките на Сарафов, който в дипломатическия фрак се усеща толкоз убеден, колкото в офицерския мундир или войводския ямурлук. Или най-малко той по този начин си мисли.
През 1903 година звездата на Сарафов засиява в зенита.
В края на януари, отпред на огромна и чудесно екипирана и въоръжена до зъби чета, с 10 коня, натоварени с 300 кг динамит и стотици бомби, той потегля на най-славния си поход. В продължение на шест месеца преброжда отвъдвардарска Македония и персонално надзирава последните мерки за въстанието. Смилевският конгрес през април го избира дружно с Дамян Груев и Анастас Лозанчев за член на Главния щаб на Битолски окръг.
На 20 юли 1903 година в Смилево пуква първата пушка на Илинденско-Преображенското въстание. Сарафов е на всички места, където се водят решителни борби – в Охридско, Битолско, Демирхисарско. В продължение на два месеца щабното знаме го следва неразделно. На 17 септември дружно с към 1000 въстаника той е обкръжен от цяла дивизия в планината Бигла.
Тук се разиграва един от най-ожесточените боеве на въстаническата епопея. Благодарение на самообладанието и дързостта на своя пълководец, въстаниците респектират съперника, нанасят му огромни провали и съумяват да раздерат обръча. Два дни по-късно Главният щаб приключва въстанието.
Сарафов още веднъж обикаля Македония, с цел да окуражава хората и да резервира оръжието за нови битки. Чак към средата на септември, след безчет инциденти, той се връща в България.
Съобщете ни, в случай че видите неточности и нередности в публикацията или мненията. Пишете непосредствено на [email protected] . Ще обърнем внимание!
За реклама в "Петел " на цена от 50 лв. на ПР обява пишете на и вижте още в -.
Прочети тук -
, Уикипедия
Борис Петров Сарафов е български военен и революционер, войвода и началник на Върховния македоно-одрински комитет и Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Използва псевдонимите Александър Иванович, Бегот, Богдан Петров, Борис Иванов, Владимир Николаев, Керим паша, Крум, Крумски, Майстор, Ойнак, Принца, Твойта красота, Торос.
На 28 ноември 1907 година Борис Сарафов е прострелян на прага на дома си от Тодор Паница, изпратен от групата на Яне Сандански да се сприятели с него и да приспи бдителността му. Заедно със Сарафов е погубен и Иван Гарванов, някогашният ръководител на Централен комитет на ВМОРО. Това злочинство до тогава няма казус. След време ще се трансформира в рутина, обобщава проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров за „ Българска войска ”.
Борис Сарафов е роден на 12 юли 1872 година в с. Либяхово, Неврокопско (днес с. Илинден, Гоцеделчевско), където ориста му се усмихва още от първия момент. Той се ражда и израства в едно от най-известните, богати и уважавани български фамилии в Серския санджак. Фамилната му история е история на българщината в този завършек на Македония.
Дядото на Борис по майчина линия, архимандрит Харитон, е лидер на битката против гръцкото духовенство и пръв ръководител на Българската църковна община в Сяр. Баща му Петър Сарафов стои отпред на битката за българска култура като учебен контрольор. Чичо му Коста Сарафов е пратеник в Първия църковно-народен събор в Цариград и един от ръководителите на Кресненско-Разложкото въстание. През 1885 година по оскърбителен свидетелства на локални гъркомани архимандрит Харитон и Петър Сарафов са заточени в Мала Азия.
Двамата корави българи съумяват да избягат в България. Тук Петър Сарафов е дълготраен преводач към Министерството на външните работи и изповеданията, по-късно преподавател по турски език във Военното учебно заведение.
Съпругата му Сирма, сама възпитана в духа на същинските възрожденски полезности, е другият стожер, който крепи здравия български дух в фамилията. От техния брак се раждат 10 деца. Осемте, които оцеляват, поемат по разнообразни пътища, само че еднообразно радват родителите си.
Офицери, лекари и учители, инженери и служители – със своите специалности те са същински чиновници на Нова България.
При великодушното фамилно завещание бъдещето на Борис Сарафов е предопределено – от селското учебно заведение, през Солунската българска мъжка гимназия „ Св. Св. Кирил и Методий ”, до Военното учебно заведение в София.
През 1893 година, още ненавършил 21-годишна възраст, Борис Сарафов облича офицерския мундир и стартира военната си кариера в 15-и пехотен Ломски полк в Белоградчик. От началото на 1895 година към този момент е на работа в влиятелния 1-и пехотен Софийски полк в столицата. Младият офицер обаче знае, че е роден за друго, още по-велико занятие. Такава опция му дава Четническата акция на Македонския комитет.
През лятото на 1895 година четири огромни отряда и няколко по-малки чети нахлуват в Македония. Сред тях се откроява група младши офицери от българската войска, чиито имена оттук нататък ще се преплитат с всяко събитие от историята на освободителната битка. Някои от четите са отблъснати на границата, други се лутат напразно из планините. Революционният дебют на Сарафов обаче е победоносен.
На 12 юли 1895 година с ненадейно и изненадващо нахлуване четата на Борис Сарафов, наброяваща единствено 65 души, разрушава превъзхождащия по бройка турски войник и завладява Мелник. Телеграфните организации мълниеносно разнасят новината из Европа, вестниците се надпреварват да оповестяват детайлности за дръзката акция. Сарафов връща четата в България единствено с двама ранени. На 23 години той към този момент е народен воин, а името му се прочува в Европа и дълго няма да слезе от страниците на вестниците и тайните дипломатически рапорти.
В Четническата акция се преплитат доста политически ползи. Някои печелят, други губят. Правителството на доктор Константин Стоилов усъвършенства дипломатическите си връзки с Русия, княз Фердинанд печели интернационално самопризнание. Офицерите и четниците, които съумяват да се върнат живи, не печелят нищо. Мнозина от тях ще опознаят несгодите на хъшовския живот в свободна България. Но не и Сарафов.
Със фамилни подкрепи и роднински връзки Борис Сарафов се подвизава из Европа. През септември 1895 година отпътува за Петербург, където единият му брат следва инженерство, и постъпва като слушател в генералщабната академия.
Непожелал да одобри съветско гражданство и да размени българската униформа с съветска, през Берлин той отива във Виена, където пък другият му брат следва медицина. Една среща с Гоце Делчев напролет на 1896 година в София му дава опция да се превъплъти в нова роля. С непознато име и непознат паспорт, представяйки се ту за съветски поддръжник, ту за пътуващ сценичен артист, Сарафов се озовава в Атон.
Светогорските манастири са прелестен фон за грандиозните проекти, които крои. Обир на ризницата на Зографския манастир, похищение за откуп на сръбския крал, който тогава гостува в Хилендарския манастир, фиктивно похищение даже на самия себе си като привиден съветски гражданин – това са единствено част от концепциите на Сарафов. Зад тези фантастични планове, които по този начин и не се реализират, стои по-прозаично, само че прецизно изпълнено обвързване към Военното министерство в София – да събере подробни разследващи сведения за турската войска.
След време всички офицери от Четническата акция отново се завръщат на работа в армията. Борис Сарафов е назначен в 5-и пех. Дунавски полк в Русе.
Тук става съизвършител в едно дело, което преобразява освободителната битка. На 14 юни 1897 година неколцина младши офицери от Великотърновския гарнизон поставят основите на Българските освободителни братства – свръхсекретната организация, която ще стои зад всяко по-значително събитие в освободителната битка.
Скоро нейната мрежа прониква във всички гарнизони в страната и сплотява половината от офицерите от българската войска. Сарафов бързо се подрежда измежду най-активните дейци на братствата.
Отстранен от кормилото на ВМОК, Сарафов намира нова, още по-просторна и осветена сцена за своите изяви. В идващите две години той кръстосва европейските столици в търсене на пари за освободителната битка и състрадание за българската идея. Виена, Париж, Берлин, Женева, Будапеща, Белград – това са единствено част от спирките на Сарафов, който в дипломатическия фрак се усеща толкоз убеден, колкото в офицерския мундир или войводския ямурлук. Или най-малко той по този начин си мисли.
През 1903 година звездата на Сарафов засиява в зенита.
В края на януари, отпред на огромна и чудесно екипирана и въоръжена до зъби чета, с 10 коня, натоварени с 300 кг динамит и стотици бомби, той потегля на най-славния си поход. В продължение на шест месеца преброжда отвъдвардарска Македония и персонално надзирава последните мерки за въстанието. Смилевският конгрес през април го избира дружно с Дамян Груев и Анастас Лозанчев за член на Главния щаб на Битолски окръг.
На 20 юли 1903 година в Смилево пуква първата пушка на Илинденско-Преображенското въстание. Сарафов е на всички места, където се водят решителни борби – в Охридско, Битолско, Демирхисарско. В продължение на два месеца щабното знаме го следва неразделно. На 17 септември дружно с към 1000 въстаника той е обкръжен от цяла дивизия в планината Бигла.
Тук се разиграва един от най-ожесточените боеве на въстаническата епопея. Благодарение на самообладанието и дързостта на своя пълководец, въстаниците респектират съперника, нанасят му огромни провали и съумяват да раздерат обръча. Два дни по-късно Главният щаб приключва въстанието.
Сарафов още веднъж обикаля Македония, с цел да окуражава хората и да резервира оръжието за нови битки. Чак към средата на септември, след безчет инциденти, той се връща в България.
Съобщете ни, в случай че видите неточности и нередности в публикацията или мненията. Пишете непосредствено на [email protected] . Ще обърнем внимание!
За реклама в "Петел " на цена от 50 лв. на ПР обява пишете на и вижте още в -.
Прочети тук -
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ